Прочетен: 21849 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 29.01.2008 12:36
Тя влезе без да почука. Огледа се, видя ме и поздрави.
- Здравей!
- Здрасти. - отвърнах - Отдавна не Си идвала.
- Така е, но не зависи от Мен, знаеш много добре!
Знаех. Не изчаках да свърши песента, смених на следващата.
- Как си, какво правиш? - попита ме.
Не исках да отговарям. Опитах се да Я игнорирам. Но Тя се приближи.
- Извика Ме и Аз дойдох, защо сега не Ми обръщаш внимание?
- Защо ли... заради последната ни среща, помниш ли? Тогава не трябваше да идваш изобщо, бяхме се сбогували, мислех, че Си си отишла. А Ти се натресе вкъщи и не мръдна няколко дни.
Повиших малко тон, Тя се сепна. Намръщи се и каза:
- Не Ми говори така! Да не мислиш, че и на Мен ми е приятно да идвам и да те гледам как страдаш.
Усилих музиката и слушалките забумтяха, едва Я чувах.
- Не се измъквай с този номер, няма да Си отида.
Спрях компютъра и отивайки да си измия зъбите и казах примирено:
- Добре... Настанявай се.
Тя повдигна вежди доволно и се разположи на леглото ми.
Влязох пак в стаята, Тя вече беше под завивките, лампата беше загасена. Легнах до Нея.
- Хайде да си поговорим. - каза Тя първа.
- За какво...?
- За нещо, каквото и да е, ти кажи.
- Не се сещам нищо. В момента нямам нищо в главата. - казах И - Само каша и неразбиране.
- Добре, да поговорим за това. Какво не разбираш?
- Нищо! Светът е объркан! Нищо не е на мястото си, всичко върви против здравата логика...
- Защо мислиш така?
Тя сложи ръка на рамото ми, за да ме отпусне още повече. И успя...
- Защото така! Най-малкото Ти ПАК си тук. До вчера всичко беше прекрасно - днес - срив! И нещата се натрупват. Почувствах слабост и не знаех към кого да се обърна, затова повиках Теб. Ти поне винаги идваш... Колкото и да не ми се иска.
Тя замълча. Навън заваля. Страхотно! Още по-подтискащо. Шумът от капките, удрящи се о ламаринения перваз, отекваше в стаята. Обърнах се с гръб към Нея. Исках да забравя, че е тук, но усещах присъствието И. Станах, отворих прозореца и подадох глава. Тя дойде до мен и ме прегърна. Подишахме малко чист въздух...
- Хайде затваряй вече, че ще настинем - промълви от рамото ми, където беше склонила глава.
Подчиних се. Затворих прозореца и дръпнах пердетата. Не ми се спеше...
- Гладна ли си? - попитах Я.
- Не.
- Аз ще хапна нещо.
- Току що си изми зъбите!
- Пак ще ги измия.
Щракнах копчето на компютъра и зарових в хладилника. Тя седна на стола пред монитора, изчака да зареди и пусна музика. Чуваше се от слушалките, слабо.
- Хубави песнички си заредил... Тъжни малко, но красиви...
- От два дена слушам само това. - казах безизразно.
Скалъпих един сандвич със сирене, кашкавал и някакъв салам. Започнах да дъвча и се загледах в една точка...
- За какво си мислиш? - попита ме тя.
Повдигнах бездушно рамене.
- Хайде де... какво си се омърлушил...?
- Случвало ли Ти се е някога - казах И аз преглъщайки - да си в стая, да се движиш в стая, но така сякаш стаята се плъзга покрай Теб? Сякаш си завързана с каишка около врата и те издърпват назад... Някога случвало ли Ти се е да си някъде и да разпознаваш всички около Теб, докато изведнъж не осъзнаваш, че никого не познаваш...? Не си ли заравяла лицето Си в ръце, защото никой не Те разбира или няма най-малка представа какво Те крепи, какво ще Те направи цяла...? И тогава, когато си на дъното, другите около Теб продължават да успяват, а Ти само гледаш... и това, което би Те изправило на крака е толкова недостижимо... Случвало ли Ти се е...?
Тя сведе глава и се замисли. Песента, която вървеше, свърши и тръгна следващата. The Offspring. Have You Ever. Харесвам тази песен още от момента, в който я чух за пръв път - като излезе Americana. Тя повдигна глава. Имаше бледа следа от сълза, която се опита да прикрие, но с помощта на някой заблуден лъч улична светлина, процедил се през пердетата, успях да забележа това.
- Натъжих ли Те...? Извинявай. - казах.
- А си мислех, че Аз натъжавам хората...
- Ха-ха - усмихнах се за пръв път от няколко десетки часа - значи мога да Ти стана помощник в начинанието. Но трябва да се пазиш да не Ти взема хляба... щом успявам да разстроя Теб, значи работата е сериозна.
Тя също се усмихна.
- Не. Трябва да съм сама в това, което правя, не мислиш ли. Все пак...
- Да.
Прибрах яденето. Отново бръкнах в шкафчето, където си държа четката и пастата за зъби. След две минути, като се върнах в стаята, Тя се беше облякла и обула.
- Чакай, къде отиваш? - сепнах се.
- Трябва да вървя...
- Поне Ти не ме оставяй сам, моля Те, тъкмо компанията Ти започна да ми харесва.
- Трябва да вървя...
- Други "клиенти"?
- Да.
Бях безсилен. Отстъпих встрани. Други като мен се нуждаеха от Нея...
- Чао! - каза Тя - До нови срещи.
- Като се знам какъв съм... да, до нови срещи. Може би много нови срещи... Чао.
Затворих след Нея, заключих и седнах на компютъра. Замислих се... "Какво, по дяволите, ми има, щом самата Самота ме остави сам..."
(тъ би кънтинюд)
03.01.2008 15:53
Но пък и аз не Я обичам ...