Неведнъж съм казвал - тя ми е любима. Приятелите ми вече ми се смеят като се спра на едно място и се завторача нагоре... Ама как да не спра, като цялото това изящество ме гледа отгоре и ми се усмихва - някой път малко, друг път повече... а понякога дори се превива от смях.
     Питам аз - коя е тая сила във Вселената, която е сътворила с такава прецизност това чудо? Като малък я наблюдавах много. Оглеждах я, разглеждах я, представях си някакви немислими сега неща, оприличавах я на... нещо сътворено от детския ми мозък. Харесвам я от много време - признавам! Не минава нощ без да я погледам, ако имам възможност. Приплъзгам поглед във висините, откривам това което търся, застоявам се усмихнат на едно място и сякаш за части от секундата се пренасям другаде - там е тихо, спокойно, няма вятър, няма нечист въздух, няма хора, няма злоба, няма завист, няма алчност... има само мен. И това място си е само мое - никой не може да ми го отнеме. На никого не го давам!
     Жадувам някой ден да отида при нея. Искам само да я усетя отблизо, да и кажа "Здравей!" и тя да ми отвърне "Хей! Здрасти, как си тази вечер?". После мога и да спра да съществувам...

It shone, pale as bone,
as I stood there alone...
And I thought to myself -
how the ****,
that night, cast its light
on my heart"s true delight
and the reef where her body was strewn...